Знаех си, че ще е трудна тази работа с блога - понякога имам малко време, но си казвам: "Не искам така на бързо, искам да помисля, да не е отбиване на номера". И така времето си минава... Онзи ден си открих бял косъм - стана ми смешно, после малко объркано, защото изведнъж се видях побеляла в огледалото... мисля, че ми отива ;)))
Тези дни ми се наложи да пътувам - връщания до родния град, връщания към миналото, към спомените и най-вече към тъгата по баща ми... Досега не съм говорила за това. Мина година, мислех си, че може би просто съм пораснала и затова не ми се отразява толкова емоционално смъртта на близък, на баща ми. Това са самоизмами. Докато разбереш, година е минала, а ти отдавна не си същия... дори си малко побелял, съвсем малко... Душата ти е свита някак си... Макар че всичко е наред. Уж. После, докато пътуваш, пускат по радиото "Бургаски вечери" - той обичаше тази песен, сълзите са неконтролируеми... На една Коледа танцувахме на нея, татко ме покани, моят баща. "Спомени, спомени...", черен кораб, замина отвъд... Такива работи. От живота.
Не обичам да ме обзема тъгата - обикновено е дълго и мъчително... Затворено е за външни лица. Вътре сме аз и тъгата. Разказваме си истории, напиваме се и ни е добре. Така ни е добре - егоистично и мазохистично. като се замисля отдавна не ме е обземало подобно състояние, примесено с голяма доза самокритичност и ирония. Защото изглежда отново съм се изгубила в света на хората, които се опитвам да разбера, разгадавайки себе си...
четвъртък, 31 януари 2008 г.
За онова, което винаги намирам време да не кажа...
вторник, 1 януари 2008 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
