За пътуванията отвъд

Всяко пътуване е свързано с толкова много емоции, за които обаче си давам сметка винаги след завръщането. Сякаш трябва да узреят, да се напълнят със соковете на спомена толкова, че всеки път, когато посегнеш към тях, усещаш топлина, която се разлива по цялото ти тяло и някак си ставаш пълнокръвен, бузите ти пламват сякаш си пробягал цялото разстояние от мястото там до мястото тук. Всяко пътуване е отвъд. Отвъд всякаква физическа граница, отвъд някакви чувства, отвъд самия теб.

Беше лятото на 2004-та. По някакво щастливо стечение на обстоятелствата попаднах сред избраните да участват в Летния университет, организиран от една холандска организация в Прищина, Косово. Странно място, място с особен заряд... Няма да забравя как реагираха някои от местните, когато ме попитаха какво мисля за родината им (при все особения статут на провинцията, тя все пак им е родина), а аз им отговорих, че небето над тази земя е по-различно, че витае енергия, която не мога да определя, но я долавям. Казаха ми, че не се чувствали толкова специални. За мен не беше така. Срещнах специални хора - млади, любознателни, красиви и страстни, изпълнени с желание да създават, да променят. Другото, което никога няма да забравя, са ралиците. Толкова много, и то на едно място. Пред сградата на факултета, където минаваха лекциите с американския професор (белобрад, благороден и умен човек) имаше оформени градинки. Едната от тях беше пълна с диворастящи ралици. Това беше второто нещо, с което ги изумих - казах им, че тази градинка е пълна с мен... Беше забавно. Топло. Красиво. После стана горещо. Парещо чак. Изживях си и страстния романс, въпреки че по това време се опитвах да създам връзка, но така или иначе тя беше кауза пердута...

На следващата година стигнах малко по-далеч. Стигнах до Прага - "За Златна Прага, в която (не) останах жадна". Всъщност след прибирането си оттам написах още няколко текста за НетИнфо (по това време работех там) "БГ храна за чешкото тяло и душа" и "Дана Хронкова: Минавахме през иглени уши за честта на българската култура".

В мен все още узряват спомените от последните пътувания. Понякога се налага да бъда по-търпелива отколкото ми се иска. Образите са вече почти пълнокръвни. Започват да оживяват в думи. Наливат се със сокове. Чакам да се превърнат в онези напращели от оранжево портокали по тесните улици на бялата Атина. Най-оранжевите. Най-обещаващите. А всъщност били горчиви на вкус...

Пламен Дойнов за първата ми книга

Реших от любопитство да видя какво ще излезе като резултати, ако пусна като ключови думи за търсене в Гугъл собственото си име. Резултатите ми дадоха идея - да събера на едно място, това, което досега съм писала, както и това, което са писали за мен ;) Открих рецензията на Пламен Дойнов в "Литературен вестник" отпреди пет години за дебютната ми книга "Тревичките случайни в пясъка" - с ръка на сърцето мога да кажа, че съм напълно съгласна с него :) (с малка забележка, че са ми объркали фамилията :)

Ралица Михайлова, „Тревичките случайни в пясъка“, ИРК „Европа“, С., 2002, 36 с.
Малко подранил дебют на авторка, чието писане иначе притежава несъмнени качества. В най-сполучливите текстове от книгата Ралица Михайлова успява в пестелива употреба на думи да предизвика изненадващи метонимични открития и съответствия. Ето: „Какво е листото, което се свлича/ Накит от ухо на жена“. Но в много от стихотворенията се срещат стилистически неуместни прилагателни, струпване на думи с издайническа претенция да изкажат „силни чувства“, еднопланови алитерационни игри с повтарящи се първи букви в поредица от думи... Текстовете в книгата можеше да бъдат наполовина по-малко, а редакторската работа - по-прецизна.

Няколко случайни тревички:

***
По храста под твоя прозорец
само бодли
тази нощ не заспивай
прекопай градината

***

Не тъгувай
стъпките

край леглото неоправено
сянката

на тялото остана

белият чаршаф

***
Защо е този смут в очите

При вида на вятъра

ексхибиционист

Защото е безсрамен

или

си мечтала

еротичните му погледи

За странностите

Забелязала съм, че напоследък често употребявам думата "странно". Всичко е странно. Въпреки обясненията. Всъщност не са ми нужни обяснения. Предпочитам нещата да си останат странни, предпочитам да им се учудвам всеки път сякаш ги откривам тепърва. Обясненията понякога са ужасно скучни. И досадни.

Ето, сега се чувствам странно. Имам разумно обяснение и ме е яд на него. По-скро съм тъжна. Пак. Не мога да го обясня (пак обяснения). Наоколо витае едно усещане за нередност, нещо ме притеснява, нямам доверие.... Това си е за притеснение!

Сърдита съм. И обезоръжена. Музите ги няма. Точно сега са ми най-необходими. Не било обаче концерт по желание. Е, не е, хубаво. А тази сърдитост какво да я правя. Не я искам.

Странно е, че писането ме успокоява. Обичам да бягам в писането, да се крия, да се боря, да се отдавам на писането. На думите. Толкова съм слаба. Всеки път, когато реша, че съм ги овладяла и те ми се изкискват нахално в лицето. Не съм се предала. Факт е, че понякога се получава текст... Някакъв. С послание до мен. Като този. Утре ще го получа. И ще се опитам да го разкодирам. А то няма нищо закодирано. Просто още един начин да си направя живота интересен...

Между другото страшно обичам многоточията...

Думи от морето

Някъде, веднъж, на един плаж и чуждо море останах жадна - бях само пясък, бях само вятър, бях напукани устни, сега съм само спомени:

Ще чернея на облачета каза
и заспа
и морето открадна съня й и го отнесе отвъд
толкова отвъд че когато се събуди
миглите й бяха пясъчни а косите -
морски

август 2007, Гьокчеада

За желанията и постоянството

След толкова време на чудене, най-накрая се реших да си направя блог - поне от година у мен живее желанието да имам място, където да пиша, да записвам ежедневните си впечатления, чудения, радости... Днес обаче съм тъжна и се опасявам, че каквото и да напиша, ще прозвучи отчайващо меланхолно. А такова начало не ми се нрави, така че спирам дотук.

Чудя се само дали ще проявя постоянство в тази своя прищявка и какъв ли блогър ще излезе от мен? :)