Весела Коледа :)

Много сбъднати желания, красиви емоции и повече добри хора, с които да споделяте радостта от дните и нощите си :)

Честито Рождество, приятели!

Цариците са най-раними, когато...

Не знам защо, но имам нужда да покажа себе си - с целия страх да бъде ограбена и въпреки него... Простете егоизма ми, бъдете снизходителни към бедната ми душа или безпощадни. Все тая. Това съм аз и искам да го покажа:

***
Цариците са властни пред мъжете си
Грешни пред Боговете си
Цариците са най-раними
когато спят....

***
Савска ли
Царица казваш....
а кръвта под ноктите
а пръстта в очите
Царица съм
и пари жезълът във крехката ми длан

***
Александра, Александра
този град е тъй самотен
а хотелът твърде тесен за любов

***
Вероятно трябва да утихне
да се сниши и да изчезне
Желанието да те имам по-силно е от мен

Март 2008 г.
Снимката е правена в Прага през лятото на 2005-а

В ситуация като нашата

Не знам какво е правилно
в ситуация като нашата.
Ракията ми е слаба,
пресъхнала страшно е чашата.

Да съм пияна не е по-лесно
при теб друга е драмата.
Съумявам да обичам без песните
за любов - криворазбраната.

Не знам какво да правя
в ситуация като нашата
решила го бях някъде
по средата на чашата

После всичко изпих...

Да съм пияна не е по лесно
но ми е хубаво
филмът е по-интересен,
когато преводът е изгубен.

Не знам какво да правя
в моята ситуация.
Лесна е твоята, дяволе,
Липсва ми сублимация...

P.S. Беше преди година, когато излезе изпод писалката...

Момичето, което ловеше сънища

***
Минаваше тихо през очите
с неясна тревожност
минаваше тихо
поръсваше думички
и изчезваше сякаш никога не е било
само пулсиране, вдъхновено от Вселената
след момичето ловец на сънища

3 декември 2008, маршрутка №24

Препукай се, курво земьо, та ни погълни

"Капанката скачаше - полковникът я ритна и се откъсна, - но тя скачаше: играе...
Хоро.
Чупи ръце, блъска нозе и крещи:
- Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо сладка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари - иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари - иху-у, иха-ха - хи-и-и..."

Това е финалът на "Хоро". Сетих се за него след като прочетох "Жега и щурци". Белите септемврийски нощи на Страшимиров и неумолимата жега на Бесник Мустафай някак си се припокриха в съзнанието ми... Чудно нещо е играта на асоциации.

Преди време открих някаква странна зависимост, а може би недотам странна - книгите, които попадат в ръцете ми, безкрайно адекватно си кореспондират с действителността, в която съм, независимо от това за кое време ми разказват. Те са тези, у които съм срещала пълното и всепоглъщащо разбиране. Това, разбира се, не заменя приятелите, нито любимия до мен човек, няма и как. Но така или иначе хората винаги си оставаме малко чужди, малко далечни, малко недоизказани...

Та, "Жега и щурци" е доста добро попадение. Авторът е албанец и за това може би не е чудно, че е толкова близък като светоусещане, щем не щем, по съседски.

Това, което ме порази, беше откритието за това колко еднакви са двата финала като експресивност, толкова, сякаш ги е писал един и същи човек. И колко силно импонират на вътрешното ми състояние. Да си различен винаги ли значи смърт? Хората са болезнено раними егоисти, незадоволени и неудовлетворени, жадни до безобразие за внимание, за власт. Има и една шепа наивници, за които е важно да вярваш в исконната доброта - това е техният начин на оцеляване. Вероятно до момента и моят. Сега не знам къде съм. Не знам в какво вярвам. Добрите намерения не водят към рая. Добрата дума предизвиква завист и омраза. Онзи, от когото бих поискала съвет, си тръгна прекалено рано, тръгна си просто така, целият посипан с кокичета. Така го прие земята, черната.

Чувствам се като жителите на Катунд - толкова имам потребност от онзи всевъзраждащ дъжд, че блъскайки се отчаяно в човешката озлобеност и агресия, започвам да вярвам, че изтичащата ми кръв е дълго чаканата благодат. Каква ирония само, каква самозаблуда...

През онова лято била незапомнена суша...

"Коленете на човека още повече се разтрепервали, а потта започвала по-обилно да избива по челото и гърба му. Езикът му се завързвал и започвала да го мъчи неутолима жажда. А водите били там, няколко крачки по-нататък, обгърнали в мълчание прозрачните си сини талази. Но краката не се подчинявали да отведат изтръпналото тяло до водата. А жаждата растяла..."

Имам какво да кажа. Имам какво да напиша, само емоцията малко да стихне...

Но беше по-люто в душата

Рових се в старите си писания, исках да намеря нещо конкретно - едно стихотворение, но попаднах на друго. Обхвана ме носталгия по писането - ужасно ме боли от мисълта, че мога да загубя онази чувствителност за света, която се превъплъщава в думи и го пресъздава някакси по-различен и по-мой. В някакъв ден, там някъде (всъщност спомних си точто къде), съм написла това:

***
Осъзнала самотата си
за пореден път
тя опита да не е люто
в очите
но беше по-люто в душата
и нещо я задави
нещо я обърка
забрави
какво му беше говорила
и себе си забрави
и чашата
също
макар че беше изпила
онова
което гореше вътре
със сламка го изпи
почти на екс
и после изсмърка
каквото беше останало
а всъщност
отдавна нямаше нищо
нищо
освен
самота

Понякога се чудя откъде идват думите, точно тези, не други, и идват чрез мен... Носталгията по времето, когато по цял ден четях, надниквах, приплъзвах се, потъвах или направо се подхлъзвах в хилядите необятни вселени на невероятни словотворци ме е погнала с такава сила...

Мечтая си за усамотение, къща, борови иглички и празни листи, които да изпълвам със себе си, със света през себе си, чрез себе си, сякаш искам да се заявя за пореден път, защото съм била изчезнала, но съм се върнала и трябва да го изкрещя - като раждане, и всеки път е първи...

Търкалят се видения, омотоват ми погледа, мислите, думите... Когато хващам да ги подредя, всеки път си изплитам различна дреха - и все нещо й липсва... Липсва й, защото не знам кого съм тръгнала да обличам - себе си ли, хората ли, а може би думите.

Тази нощ някой пак е ми е разместил дрехите и ми е оставил куп есенни листа - да ми ми ухае на пръст и на земя, разорана, мека и топла... Не докоснах дрехите, не ми трябваха вече, бях танц на червено-жълт, нестигнал, но неизбежно тръгнал към сливането със земята лист.

Името й означава звезда

"Много е важно да си искрен, така винаги стигаш до душата на хората. Ако това, което разказваш не е скрито зад маска, хората разбират посланието. Не е нужно да си специалист по фламенко, за да можеш да настръхнеш, когато слушаш тази музика" (Естрея Моренте).

Испанката беше у нас за първи път и смятам, че успя да покори публиката в зала 1 на НДК. Страхотен глас - ту нежен, ту грапав, ту дрезгав, ту мощен като изригващ вулкан... Чарът й е неотразим. Енергията също.

Наистина не е нужно нито да си специалист по фламенко, дори не е нужно да разбираш езика - той просто стига до теб чрез песента, потопява те в различни светове, цветни, огнени, тъжни, весели. Не можеш да си безучастен. Няма как. Очаквам нейното Volver... Вж. интервю с нея тук.

Снимка: EstrellaMorente.es

Коя е "фламенко принцесата на ХХІ в."?

За нея казват, че е най-обещаващата фламенко певица от новото поколение млади артисти. Наричат я дори "фламенко принцесата на ХХІ в.".

Концертът на Естрея Моренте у нас е тази събота... Нетърпението ми да се потопя в света на нейното изкуство нараства, колкото повече се ровя, за да разбера за нея, за живота й, за песните й :)

Ето малко за нея:

Естрея произхожда от стара фламенко династия. Дъщеря е на певец и танцьорка. Омъжена е за един от великите тореадори на Испания - Хавиер Конде. Имат две деца.

Дуендето извира, когато артистът забрави къде е и се остави да го води просто вдъхновението, това е онзи момент на пълно разбирателство между нас и публиката, казва Естрея.

Естрея е позната на родната публика от филмите "Завръщане" ("Volver") на Педро Алмодовар и "Иберия" и "Бунюел и масата на цар Соломон" на Карлос Саура... Можеш да чуеш нейни изпълнения тук.

Снимка: Еm.jazz-plus.com

In Memoriam: Почина Константин Павлов

Интервю в утробата на Кита
- Къде беше -
питат ме -
повече от три десетилетия?

- Бях в утробата на Кита.
Всички виждате,
нарочно питате.

- Как прекара -
питат ме -
три десетилетия в търбуха му?

- И това го знаете -
комар играх
с оня комарджия... Йон библейския.

- Ама Йон излезе -
викат ми, -
теб защо те няма -
питат ме.

- Йон излезе -
господ го откупи,
а за мене дявола не даде пукнат грош.

- Страшно ли ти беше -
питат ме -
толкова десетилетия?

- Страшно беше,
скучно стана -
пушех и мълчах,
мълчах и пушех...

- А сега какво ще правиш -
питат ме -
следващото тридесетилетие?
- Аз ли?
Аз не знам,
но знам, че Кита
фасове ще плюе
три десетилетия
и ще замърсява океанската среда.

Стихотворението е на големия Константин Павлов, който ни напусна на 75 г. Той е признат като оригинален творец със силно влияние върху модерната българска поезия и култура...

Когато разбрах за смъртта му, споделих с колеги... Тъжно е, че не знаеха кой е той, вероятно не са единствените... Това не е упрек към тях, а към обществото ни, което отдавна е покрило с прах едни от най-големите и проникновени мислители на нашето време. Това е положението. Не ценим това, което имаме, дори след като го загубим... Не искам да съм част от такова общество! Не искам!

Смъртта ме погледна в очите и каза:

- Ти остаря. Време е. Аз дойдох.
- Аз съм по-стар от своите песни - рекох - аз съм по-стар от своите притчи. Но никога не съм копнял по никакво Отвъд. Аз те не познавам.
Тогава смъртта ме погледна втори път в очите и каза:
- Ти остаря. Ти си по-стар от света. Време е.
- Аз живях с всички - рекох - и те ми отделиха злобата си като мой хляб и клеветата си като мое вино. Но ни веднъж не съм креял по никакво Другаде. Аз те не познавам.
Тогава смъртта ме погледна трети път в очите н каза:
- Те те обичат. Когато си отидеш, още повече ще те обикнат. Те обичат ония, които не са между тях. Време е. Аз дойдох.
И моите стъпки се нямо повлякоха след черния плащ - като стъпки на човек, който дири нова земя... (Из "Книга на загадките", "Богомилски легенди")

Преди дни вдигнахме сватба, вчера на път за работа мина катафалка - бус с прозрачни стени, вътре кръстове, кандило... Мисля си как винаги се самонапомня кръговратът неизбежен, как животът и смъртта са едно цяло и как ние сме част от това цяло.

Странно е усещането, странно е и, че не ме натъжи. Мисля си още, че едва ли съм стигнала до онзи момент, в който съм осъзнала смъртта като част от себе си, готова ще съм някак си безстрашна. А всъщност ужасно ме е страх...

П.П. Хм, току-що забелязах странен (или не?!) лапсус в предпоследното изречение. Вместо "тогава" съм написала "готова"... За какво ли?

Отдели се, мома, от рода...

Омъжихме сестричката. Стана вече госпожа Горнишка :)

Отдели се, мома, от рода,
обзърни се, мома, погля'и,
'сета рода йе по тебе.
Отдели се, мома, от кукя
како рудо ягне от стадо,
како йеребица от гори.

Сватбена песен от Прилеп. Пее се, когато повеждат невестата. За феновете на народни песни ето тук има цял куп :)

Целувай дълго глътката резлива :)))

Време за откровения :))) Британски експерти твърдят, че под въздействието на алкохола се формират следните типове личности:

такива, които пият, за да свалят напрежението;
пияници конформисти;
пиещите от скука;
депресивен алкохолик;
компенсиращите алкохолици;
пиещите заради компанията;
пияниците хедонисти;
мачо алкохолиците.
зависимост "На границата"...

Казано честно най-много ми допадат пияниците хедонисти :)))) За повече подробности прочети: Девет вида алкохолизъм. Кой е вашият?

Една лъжичка за мама, една за тате, една за баба...

Да се чуди човек мляко ли ще яде, терапия ли ще му правят... Много "оригинално" - кисело мляко "Хипноза". Честно казано мен ме е страх да го опитам. Затова просто го заснех. Това око някак подозрително гледа :)

It was... 29

Бях в бонбонено, пих вино и преядох с торта... Това е положението. 29.

Поетът, който не може да яде от вашия хляб

Първо това:
1
Както Изида къс по къс
събирала разкъсаното тяло на Озирис,
така поетът дума подир дума
своето тяло събира.

2
Не бива къс по къс да ме събираш:
спомниш ли си името ми само, о, Изида,
ще ме възкресиш.

Янис Ифандис (прев. Ст. Гечев)

Хм, и това си го бива:
"Вие виждали ли сте Хляб? Що за въпрос, ще ми кажете. Та кое ли дете не знае. Децата знаят, понеже не знаят понятието – хляб, а само неговата функция да засища. Вашата представа за хляба не е моята. Вашата представа за хляба е пълнозърнестен хляб, хляб диетичен – моята – онзи хляб, който купувах рано изпечен в нощите, ръчният хляб, който мирише на нещо отдавна отминало и толкова вечно. Така е и с поезията, тази, която харесвам. Която е добра за мене – за моите представи, сетива и разбирания. Не ми е нужно да знам понятието, за да харесвам. Останалото е лицемерие. Не мога да ям от вашия хляб – не ми харесва. Защо искате от него да ям? От моя не ви насилвам. Защо определяте кое е доброто за мен? Защо отхвърляте моя хляб – не ви задължавам да ядете от него. Думите за символа не са символът. Анемониите в поезията на човека от морето не са анемониите на човека от планината. Той анемонии е виждал повече на картина. Но как ще усети този от планината онази мъка на човека от морето, когато "очите се затварят сред морски анемонии" (Г. Сеферис). Ще поиска ли, когато не е в Любов? Не съм виждал Любов – знам, че засища".

Никога не късно да преоткриваш... Вашата представа за хляба не е моята... Не е!

Да се слееш с рунтавата кожа на морето...

Персийската дума "ашек" означавала както влюбен, така и поет...

- Намери ли се?
- Какво?
- Вечността.
- Тя е сливането на слънцето и морето. (Рембо)

Впрочем, когато слънцето се снишава над морето, рунтавата кожа на морето става златна...
Не, не съм го казала аз, ще ми се, но не съм... За Любовта и поетът пише Янис Ифандис.

Ужасно тъжно, ужили душата ми

Просто така, мечтаехме да бъдем поети, а те взеха че размениха граматиката и прочие...
И после *тряс* се събуждам. Обаче наяве не говоря така. Апропо, хич не говоря. Копая дупки...
all the small things...
Разплака ме
Асоциации
Ужилване...

Гръцка салата, ледено узо и не само

Вероятно не съм първата, от която ще чуете, че Халкидики е приказно място. Като за начало мога да потвърдя това за втория ръкав на полуострова - Ситония. Казвам като за начало с идеята да видя и повече :))

Бяхме близо до малко селце (може би градче, не знам) - Сарти. Но ходихме и до Торони. И на пазар в Сикия :)

Ядох много смокини от едно крайпътно дърво :) И баклавички от една крайпътна захаропластия :) И много морски вкусотии - миди саганаки (ще рече в пикантен доматен сос със сирене, ями-ями!), гаврос (май че са сардини, пържени), гирос (подобно на арабските дюнери, но доста по-добро, мммда), октоподи и калмари в крайпътни кръчмички... Узото и гръцката салата няма да ги споменавам ;)

Всеки ден бяхме на различен плаж - пълно е с малки заливчета с изумрудена вода. Чисто, красиво, спокойно. Крайпътно. И много цветно...


и пивко
и морско на вкус
и по гръцки весело и шарено

Свобода, а не страх!

Свободата, Санчо, е във върха на копието.... Срещу вятърни мелници ли се борим? Има ли донкихотовци и колко обречени са те? Вероятно толкова, колкото сме ние. Просто си мисля и се опитвам да не съм песимист. Радвам се, че има хора, които правят това - http://svobodata.org.

Измислените богове, които ни убиват

Преди време, когато един човек с висок рейтинг и високо обществено доверие* (уж) направи поредното си гостуване в "Тази сутрин" по bTV, наговори куп невероятни неща. Останах изумена от това, че един "лидер" е способен на подобни нелепи изказвания - какво щяло да стане, ако го убият - щял да гледа от небето и да се присмива на "хубавците" (тоест на сегашните управници)?!!

Казват, че водачите имали харизма, към тях изпитват респект, защото са мъдри, знаещи и можещи. Що за заблуден народ сме, така и не мога да си обясня...

Попаднах на този текст... Много познато ми звучи, толкова познато, че чак боли... Една действителност, каквато е нашата. Поучителната история взех от блога на Ана Бако:

Веднъж, в една безлунна нощ, бухалът стоял на един клон на дъба. Две къртици тихо се опитали да се прокраднат незабелязано.
- Хей, вие! - викнал бухалът.
- Кой? - разтреперили се те от страх и изумление, защото не могли да повярват, че е възможно някой да ги види в такава тъмнина.
- Вие двете! - казал бухалът.
Къртиците бързо изчезнали и разказали на другите животни в полето и гората, че бухалът е най-великият и най-мъдрият от всички животни, защото може да вижда в тъмното и може да отговори на всеки въпрос.
- Ще проверя това - казала птицата-секретар и посетила бухала една нощ, когато пак било много тъмно.
- Колко нокти държа изправени? - попитала тя.
- Два - отговорил бухалът и това било вярно.
- Можеш ли да ми кажеш синоним на "така да се каже" или "а именно"?
- Тоест - казал бухалът.
- Защо ходи любимият при своята любима?
- За да я ухажва.
Птицата-секретар забързала да се върне при другите птици и им съобщила, че бухалът наистина е най-великият и най-мъдрият на света, защото може да вижда в тъмното и може да отговори на всеки въпрос.
- А може ли да вижда и през деня? - попитала червената лисица.
- Да, да - подели едно съселче и един френски пудел. - Може ли да вижда и през деня?
Всички животни гръмогласно се изсмели на този глупав въпрос, нахвърлили се върху червената лисица и нейните приятели и ги изгонили от областта. После изпратили пратеник при бухала и го помолили да стане техен вожд. Когато бухалът се явил сред животните, било точно по обед и слънцето ярко греело. Вървял много бавно и това му придавало много възвишен вид, оглеждал се с огромни, втренчени очи и изглеждал изключително важна личност.
- Той е бог! - извикала една кокошка. И останалите подели: "Той е бог!" Следвали го навсякъде, а когато започнал да се блъска в различни предмети, и те започнали да се блъскат в тях. Накрая стигнал до една бетонна магистала, тръгнал по средата и всички го последвали. Скоро един ястреб, който плътно го съпровождал, забелязал камион, който се движел срещу тях с петдесет мили в час, и съобщил това на птицата-секретар, а тя съобщила на бухала.
- Пред нас има опасност - казала.
- Тоест? - казал бухалът.
Птицата-секретар го попитала:
- Не се ли страхуваш?
- Кой? - попитал спокойно бухалът, защото не можел да види камиона.
- Той е бог! - извикали отново всички и все още викали: "Той е бог!", когато камионът ги блъснал. Някои били само ранени, но повечето от тях, включително и бухалът, били убити.

Поука: Човек може да мами много хора много време.

*П.С. Първоначално написах името на въпросната персона. После го махнах, защото не искам да политизирам блога си, не е това идеята. Политиката у нас (вероятно не само) е нещо доста разочароващо - за мен е така. Родните политици са феномен, в който отказвам да повярвам. Тук връзката е отвъд имената. Въпросът е принципен. Политиката ни - безпринципна.

С вяра в ума и сърцето :)

Винаги съм се възхищавала на хората, които дават всичко за една кауза, въпреки случващото се. В същото време никога не ми е било понятно, може би защото не съм намерила своята кауза. Но ми харесва да споделям радостта на онези, които вярват :)
Бях на мача за Суперкупата между ЦСКА и Литекс. И какво прави едно момиче на мач като не разбира от футбол? Ами прави снимки, гледа, слуша... Въобще храни се с емоции.

Сбиванията и жестокостите са тема на друг разговор. Не съм ставала свидетел, надявам се никога да не ставам.

П.С. Честито на ЦСКА за Суперкупата!!!

Аз мога да обичам! А ти?

И Мария Илиева се включи в благотворителната кампания на фондация "И аз мога" (I Can Too). Чаровната изпълнителка участва в специална фотосесия, която е част от най-новата инициатива на фондацията за набиране на средства за Медицински център за деца с увреждания в Студентския град в София.

И вие може да помогнете за доизграждането на центъра, като си купите тениска I Can Too. Повече вж. в Icantoo.eu.

Алъш-вериш с родните медии

Почна се! Насам народе, продаваме медии, топли, топли... Чудна работа. В рамките на няколко дни стана ясно, че се сключени сделки за продажбата на три телевизии, една от които е Нова. Взеха я шведи за 620 млн. евро. TV2 и Ринг ТВ пък станаха собственост на Central European Media Enterprises Ltd. (CME) за 172 млн. долара. Слухове се въртят и около продажбата на bTV. Според някои обаче нямало сериозни купувачи за първата ни частна телевизия.

Днес попадам и на информация, че ВАЦ се оттегля от България и че "Труд" и "24 часа" щели да се слеят. Параноя тресяла двете редакции заради очакваните съкращения. От 1 септември било възможно да спре издаването на "Нощен Труд" и "Жълт Труд", а до месец щяла да се реши и съдбата на "168 часа".

Къде ли ще ни запокити (или ситуира - по-научному звучи) този алъш-вериш, дето се е развихрил.

Хм, медии, икономика, пари, чудеса! И парят! Изгориха ни жадните очи и празните ръце... А главите ни - пълни с щуротии, направо го речи - празни, изпразнени от качествено съдържание.

През памука захарен на твоя облак

И минах
през памука захарен на твоя облак
и станах захарна -
с кристални мигли и коси
Не съм чуплива
но съм някакси особена
и твърде сладка
може би

20.07.08 в самолета от Атина за София

Терасите на Атина

Пътуванията винаги ме вдъхновяват... Особено, когато са със самолет. Не ми се случва толкова често, може би за това всеки път е първи и разпиляващо красив.
Преди дни ходих до Атина. На гости. Харесвам този град, обичам го, без да го познавам изначално... Говоря за града, не за хората. Само Атина и нейните бели тераси. На връщане в самолета написах това:

Когато тя си пиеше кафето
горе
гребваше лъжичка от
сметаната на облаците
и го подслаждаше с
шекерени пръчки от слънцето
терасите на Атина въздишаха
в очакване на сладкия й дъх
20.07.08

Още за пътуванията

Срещнах едно дете на бога, вървеше си по пътя...

Поканиха ме на една дискусия, която се проведе вчера. Беше интересен разговор между хора, които не се познават, различни, интересни, начетени хора. Това, което ни събра, беше едно списание за "пол, език и култура" ;)

Вероятно някои от вас познават "алтера", вероятно други чуват за списанието за първи път, но ето един кратък анонс за последния му, юлски брой, който е тематичен и е посветен на рок музиката.

Парчето "Удсток" на Джони Митчъл от 1969 г. отваря броя така:
Срещнах едно дете на бога,
вървеше си по пътя,
попитах го – къде отиваш –
ето какво отвърна:
Вървя към фермата на Ясгър,
за да свиря в рокендрол банда,
да живея под открито небе
и да си освободя душата.
Ние сме звезден прах,
ние сме златни,
и трябва да се завърнем
в градината.

Рокът протича през откъси от биографиите на Боб Дилън и Ерик Клептън, през разказ за концерта на Ник Кейв във Виена – част от промоцията на новия му албум Dig, Lazarus, Dig!!!
В броя има и за авторската изложба от фотографии и рисунки на роклегендата Пати Смит, както и за Ани Лейбовиц – главен фотограф на рок списанието "Ролинг стоун".

Там някъде, в 60-те, всичко това ще се пресече с историите на Георги Господинов, с улица "Праскова" на Капка Касабова, с ирландски и френски театър и с приказните герои от творбите на Ясен Гюзелев...

Браво на посмелите :))

Е, няма да чакам повече, колкото-толкова! Хората, които уважиха желанието ми да продължим играта "Предай нататък", са:

1. Мирослав,
2. Анонимен,
3. sunshine,
4. vlad и
5. simplyblue.

Те ще получат подарък от мен до една година, считано от днес, 21 юли 2008 г. За двама души обаче все още не знам никакви координати, така че, когато съм готова, ще оставя съобщение в блога и ще очаквам те да ме потърсят :))

Не забравяйте да продължите играта, пожелавам творческо вдъхновение и куп усмивки на посмелите да играят с мен ;))

Предай нататък 2

Това е втори опит да събера коментарите на пет души, всъщност четири... За какво иде реч ли - за ето тази добра кауза :) Хайде, мили хора, не обичате ли подаръци :)))

Велинградска приказка

Това е история за един двор с мноого котки, малини и още повече вишни. Цветна и слънчева история, която тръгна от Велинград, а докъде ще стигне - не знам...

Напусна ни маестро Вили Казасян

На 74-годишна възраст почина Вили Казасян - композитор, диригент, аранжор, пианист. Опелото ще бъде в понеделник от 11 ч. в църквата "Свети Седмочисленици" в София, съобщи БНР. Tой е един от символите на поколението музиканти от началото на 60-те години и има огромен принос за създаването и разпространението на българската забавна музика.

Носител е на множество музикални награди, вкл. "Сирак Скитник" от 2005 г. за цялостен принос към Българското национално радио (БНР), на чийто бигбенд е ръководител в продължение на над 30 години.

За него казват, че е известен е не само със своя огромен професионализъм, а и с артистичността си на сцената. Дъщеря му Хилда Казасян също е музикант - свири на ударни, но е по-известна като джаз певица.

Миналата година маестрото се включи в един от концертите на финалистите в Music Idol (MusicIdol.btv.bg) като диригент на бигбенда, който съпровождаше изпълненията им, а в началото на тази година беше председател на журито във втория сезон на музикалното риалити шоу по bTV.

Поклон пред паметта му.

Шесто чувство

Казва се Мария. Родена е на 6 юли. Пихме джин. Шесто чувство. Празнувахме. Аз й занесох цветя, тя ми сподели душата си.

Вярвате ли в искрените приятелства, онези, за които сте чели само по книгите - толкова искрени, че боли... Има такива приятелства, има и приятели. Аз ги имам.

И между другото, не се напих, всъщност, това шесто чувство май че ме държеше от преди две вечери :)))

За "добрите" и "лошите" новини

Хм, това е един безкраен спор, но ми се струва, че румънците доста ще се поизпотят, за да определят коя новина е "добра" и коя "лоша". Ще се вкарат в някаква антиутопия ми се струва. Ако въобще допуснат следното:

Миналата седмица Сенатът в Румъния единодушно е одобрил закон, който заставя 50% от съдържанието (новините), които предлагат медиите в страната, да са позитивни.

Според вносителите законът ще помогне за борбата с "изключително вредното влияние на негативни новини и техния необратим ефект върху здравето на хората и техния живот като цяло".

Националният съвет за аудиовизуално разпространение в северната ни съседка (CNA) трябва да одобри закона, като същевременно ще трябва да поеме отговорността за определението на това какво да се разбира под "добра" и "лоша" новина. Съветът обаче разкритикува законодателното решение. "Новината е новина – нито позитивна, нито негативна, тя просто отразява реалността", коментира оглавяващият регулаторния орган Расван Попеску.

Организацията за свобода на словото "Репортери без граници" също разкритикува предложението, като го сравни с подобни закони, действащи в авторитарната Северна Корея.

Информацията е от EditorsWeblog.org

Предай нататък

Филмът е хубав, но в случая май аз се вкарах във филм :)) Но пък идеята ми хареса. И така - това е игра, на чието изкушение се подадох най-безотговорно. "Виновна" е Ани, която пусна мухата. Но всъщност влязох в капана благодарение на Никсо.

Та, така първите петима души, които оставят коментар под този текст, ще получат подарък, ръчно изработен от мен в срок най-късно до една година. Те няма да знаят какво е, но се задължават да продължат играта на свой ред, като направят същото нещо.

Мисля, че наистина се вкарах във филм, защото въобще не съм сигурна, че ще събера пет коментара под този текст. Но кой знае. Може пък някой да се развълнува от факта, че ще изработя за него специален подарък:)) Вие сте на ход!

За безпричинната жестокост

Поведение, като описаното в този блог, винаги е надигало вълна от недоволство у мен, която обаче се сподавя в някакво мърморене и просто потъва някъде в хорското бръщолевене за някакви си егоцентрични важности.

Какъв човек трябва да си, за да излезеш в планината по време на буря и да разрушиш лагера на няколко души с палатки? Да ги пребиеш от бой в дъжда, защото, видиш ли не са дошли да преспят в хижата и и не са платили? Откъде идва тази жестокост човешка? Защо? Кому е нужно и кой печели? Подлецът хижар ли? Жалка картинка. И безкрайно тъжна, уви :(

На снимката: Заслон Тевно езеро

За метафизичната приказка на една полякиня

Началото напомня за Маркес. Магическо. После те стряска онази действителност на войната с разхвърчаните тела и смрадта, за която разказва Ремарк. После пък идва Унамуно и сънят на Бога... И Ричард Бах с непроменливостта на Аз-а. Все познати неща, познати идеи, но съчетани по един уникален и непознат начин.

Миша, Михал, Клоска, Рута, Изидор, Павел, Аделка, Играта, Попелски... И мелничката за кафе, разбира се.

Докато чета витаят аромати, сънувам, събуждам се, преливат се души една в друга и вече никога нищо няма да е същото. Живея в сезона на ябълките, но предпочитам сезона на крушите. Оглеждам се ангела хранител, но той си появява само в наистина важните моменти...

Котката ми мърка. Мърка като мелничката за кафе на Миша...

Прочетете "Правек и други времена" на Олга Токарчук. Заслужава си.

In Memoriam: Сид Чарис - послeдната гранд дама на танца в Холивуд

Прочетох за кончината на Сид Чарис (87 г.) в агенциите и започнах да се ровя в нета. Открих за себе си една невероятно красива, фина и талантлива жена... Научих, че е започнала да танцува още на 6 г., и то по лекарска препоръка, за да се лекува от полиомелит (детски паралич).

Става световноизвестна с участието си в "Пея под дъжда", където танцува с Джин Кели. Партнирала е невъднъж и на Фред Астер...

Може да разгледате нейни снимки (и не само снимки) в сайта й - HumorInTheNews.com.

За миговете на прозрение, или Дуенде

"Животът е пъстър и шарен, но човек има само няколко мига на прозрение" - това казва след премиерния спектакъл на "Дуенде" главната героиня в него - Татяна Лолова. Премиерата е през 2003-та. Стигнах до постановката на Съни Сънински (в Театър 199) едва вчера, но както се казва - по-добре късно, отколкото никога.

След спектакъла у мен остана усещането за нещо смешно и тъжно едновременно, иронично, дори гротескно, но в същото време безкрайно нежно, толкова, колкото може да бъде само една женска душа, която не приема бремето на остарялото си тяло.

Перуки, грим и чеснова ракия. Разпилени спомени по сцената. И една жена, която така се развихри, че се превърна в малко бяло перце. Сля се със своето дуенде...

Искам да съм перце. И ми е ужасно тъжно...

П.П. "Когато търсим дуендето, няма карта, нито знания да ни помогнат. Всичко, което се знае за него, е, че то кара кръвта да пламва до болка, че то изчерпва, че то отхвърля цялата сладка геометрия, която човек е научил, че скъсва с всички стилове... Появяването на дуендето винаги предполага решителна промяна на всички форми. То дава усещане за съвършено непозната свежест, то прилича на новосъздадена роза, на чудо, и предизвиква накрая един почти религиозен ентусиазъм. Това е мигът, когато се постига едно истинско поетично откъсване от този свят...", Ф. Г. Лорка

Невинна и еротична, или Naughty but Nice

Одри Кавазаки - открих случайно сайта й, вече не помня какво търсех. В картините й има особена магнетичност - изключително женски, невинни и еротични... Смущаващи, прекрасни! Някои от рисунките ми напомнят за Фрида Кало, макар че стилът (а и животът) им е различен, далечен... Ужасно далечна асоциация, но върху причините ще мисля после.

Одри рисува с масло върху дърво. Съчетава стила "манга" - японска дума за комикси (от японски: неволна, неразрешена картинка) с т.нар. "арт нуво" (Art Nouveau). Харесва и признава, че се е повлияла от творчеството на Алфонс Муха и Густав Климт.

Не съм изкуствовед, не разбирам от изобразително изкуство. Но ви препоръчвам горещо този сайт - Audrey-Kawasaki.com

btv.bg с Гран при за най-добър сайт на годината

На XІV Международен медиен фестивал порталът на bTV – www.btv.bg, беше отличен за най-добър сайт в категория "Телевизия" на предварителната церемония по връчване на наградите на журито. Сайтът на bTV получи и голямата награда на медийния фестивал – "Златен чадър" за уеб сайт на годината.

В категорията участваха над 120 сайта. Журито беше единодушно при избора си и отбеляза, че www.btv.bg ще промени българското интернет пространство. Наградата връчи Борил Караиванов, член на управителния съвет на Българска уеб асоциация, а благодарности изказа уеб мениджърът на btv.bg Христо Стоев.

Честито на колегите :)) Доста се потрудихме, има още какво да се прави, важното, че сме най-добрите :)))