За пътуванията отвъд

Всяко пътуване е свързано с толкова много емоции, за които обаче си давам сметка винаги след завръщането. Сякаш трябва да узреят, да се напълнят със соковете на спомена толкова, че всеки път, когато посегнеш към тях, усещаш топлина, която се разлива по цялото ти тяло и някак си ставаш пълнокръвен, бузите ти пламват сякаш си пробягал цялото разстояние от мястото там до мястото тук. Всяко пътуване е отвъд. Отвъд всякаква физическа граница, отвъд някакви чувства, отвъд самия теб.

Беше лятото на 2004-та. По някакво щастливо стечение на обстоятелствата попаднах сред избраните да участват в Летния университет, организиран от една холандска организация в Прищина, Косово. Странно място, място с особен заряд... Няма да забравя как реагираха някои от местните, когато ме попитаха какво мисля за родината им (при все особения статут на провинцията, тя все пак им е родина), а аз им отговорих, че небето над тази земя е по-различно, че витае енергия, която не мога да определя, но я долавям. Казаха ми, че не се чувствали толкова специални. За мен не беше така. Срещнах специални хора - млади, любознателни, красиви и страстни, изпълнени с желание да създават, да променят. Другото, което никога няма да забравя, са ралиците. Толкова много, и то на едно място. Пред сградата на факултета, където минаваха лекциите с американския професор (белобрад, благороден и умен човек) имаше оформени градинки. Едната от тях беше пълна с диворастящи ралици. Това беше второто нещо, с което ги изумих - казах им, че тази градинка е пълна с мен... Беше забавно. Топло. Красиво. После стана горещо. Парещо чак. Изживях си и страстния романс, въпреки че по това време се опитвах да създам връзка, но така или иначе тя беше кауза пердута...

На следващата година стигнах малко по-далеч. Стигнах до Прага - "За Златна Прага, в която (не) останах жадна". Всъщност след прибирането си оттам написах още няколко текста за НетИнфо (по това време работех там) "БГ храна за чешкото тяло и душа" и "Дана Хронкова: Минавахме през иглени уши за честта на българската култура".

В мен все още узряват спомените от последните пътувания. Понякога се налага да бъда по-търпелива отколкото ми се иска. Образите са вече почти пълнокръвни. Започват да оживяват в думи. Наливат се със сокове. Чакам да се превърнат в онези напращели от оранжево портокали по тесните улици на бялата Атина. Най-оранжевите. Най-обещаващите. А всъщност били горчиви на вкус...