За миговете на прозрение, или Дуенде

"Животът е пъстър и шарен, но човек има само няколко мига на прозрение" - това казва след премиерния спектакъл на "Дуенде" главната героиня в него - Татяна Лолова. Премиерата е през 2003-та. Стигнах до постановката на Съни Сънински (в Театър 199) едва вчера, но както се казва - по-добре късно, отколкото никога.

След спектакъла у мен остана усещането за нещо смешно и тъжно едновременно, иронично, дори гротескно, но в същото време безкрайно нежно, толкова, колкото може да бъде само една женска душа, която не приема бремето на остарялото си тяло.

Перуки, грим и чеснова ракия. Разпилени спомени по сцената. И една жена, която така се развихри, че се превърна в малко бяло перце. Сля се със своето дуенде...

Искам да съм перце. И ми е ужасно тъжно...

П.П. "Когато търсим дуендето, няма карта, нито знания да ни помогнат. Всичко, което се знае за него, е, че то кара кръвта да пламва до болка, че то изчерпва, че то отхвърля цялата сладка геометрия, която човек е научил, че скъсва с всички стилове... Появяването на дуендето винаги предполага решителна промяна на всички форми. То дава усещане за съвършено непозната свежест, то прилича на новосъздадена роза, на чудо, и предизвиква накрая един почти религиозен ентусиазъм. Това е мигът, когато се постига едно истинско поетично откъсване от този свят...", Ф. Г. Лорка