Но беше по-люто в душата

Рових се в старите си писания, исках да намеря нещо конкретно - едно стихотворение, но попаднах на друго. Обхвана ме носталгия по писането - ужасно ме боли от мисълта, че мога да загубя онази чувствителност за света, която се превъплъщава в думи и го пресъздава някакси по-различен и по-мой. В някакъв ден, там някъде (всъщност спомних си точто къде), съм написла това:

***
Осъзнала самотата си
за пореден път
тя опита да не е люто
в очите
но беше по-люто в душата
и нещо я задави
нещо я обърка
забрави
какво му беше говорила
и себе си забрави
и чашата
също
макар че беше изпила
онова
което гореше вътре
със сламка го изпи
почти на екс
и после изсмърка
каквото беше останало
а всъщност
отдавна нямаше нищо
нищо
освен
самота

Понякога се чудя откъде идват думите, точно тези, не други, и идват чрез мен... Носталгията по времето, когато по цял ден четях, надниквах, приплъзвах се, потъвах или направо се подхлъзвах в хилядите необятни вселени на невероятни словотворци ме е погнала с такава сила...

Мечтая си за усамотение, къща, борови иглички и празни листи, които да изпълвам със себе си, със света през себе си, чрез себе си, сякаш искам да се заявя за пореден път, защото съм била изчезнала, но съм се върнала и трябва да го изкрещя - като раждане, и всеки път е първи...

Търкалят се видения, омотоват ми погледа, мислите, думите... Когато хващам да ги подредя, всеки път си изплитам различна дреха - и все нещо й липсва... Липсва й, защото не знам кого съм тръгнала да обличам - себе си ли, хората ли, а може би думите.

Тази нощ някой пак е ми е разместил дрехите и ми е оставил куп есенни листа - да ми ми ухае на пръст и на земя, разорана, мека и топла... Не докоснах дрехите, не ми трябваха вече, бях танц на червено-жълт, нестигнал, но неизбежно тръгнал към сливането със земята лист.