През онова лято била незапомнена суша...

"Коленете на човека още повече се разтрепервали, а потта започвала по-обилно да избива по челото и гърба му. Езикът му се завързвал и започвала да го мъчи неутолима жажда. А водите били там, няколко крачки по-нататък, обгърнали в мълчание прозрачните си сини талази. Но краката не се подчинявали да отведат изтръпналото тяло до водата. А жаждата растяла..."

Имам какво да кажа. Имам какво да напиша, само емоцията малко да стихне...

Но беше по-люто в душата

Рових се в старите си писания, исках да намеря нещо конкретно - едно стихотворение, но попаднах на друго. Обхвана ме носталгия по писането - ужасно ме боли от мисълта, че мога да загубя онази чувствителност за света, която се превъплъщава в думи и го пресъздава някакси по-различен и по-мой. В някакъв ден, там някъде (всъщност спомних си точто къде), съм написла това:

***
Осъзнала самотата си
за пореден път
тя опита да не е люто
в очите
но беше по-люто в душата
и нещо я задави
нещо я обърка
забрави
какво му беше говорила
и себе си забрави
и чашата
също
макар че беше изпила
онова
което гореше вътре
със сламка го изпи
почти на екс
и после изсмърка
каквото беше останало
а всъщност
отдавна нямаше нищо
нищо
освен
самота

Понякога се чудя откъде идват думите, точно тези, не други, и идват чрез мен... Носталгията по времето, когато по цял ден четях, надниквах, приплъзвах се, потъвах или направо се подхлъзвах в хилядите необятни вселени на невероятни словотворци ме е погнала с такава сила...

Мечтая си за усамотение, къща, борови иглички и празни листи, които да изпълвам със себе си, със света през себе си, чрез себе си, сякаш искам да се заявя за пореден път, защото съм била изчезнала, но съм се върнала и трябва да го изкрещя - като раждане, и всеки път е първи...

Търкалят се видения, омотоват ми погледа, мислите, думите... Когато хващам да ги подредя, всеки път си изплитам различна дреха - и все нещо й липсва... Липсва й, защото не знам кого съм тръгнала да обличам - себе си ли, хората ли, а може би думите.

Тази нощ някой пак е ми е разместил дрехите и ми е оставил куп есенни листа - да ми ми ухае на пръст и на земя, разорана, мека и топла... Не докоснах дрехите, не ми трябваха вече, бях танц на червено-жълт, нестигнал, но неизбежно тръгнал към сливането със земята лист.

Името й означава звезда

"Много е важно да си искрен, така винаги стигаш до душата на хората. Ако това, което разказваш не е скрито зад маска, хората разбират посланието. Не е нужно да си специалист по фламенко, за да можеш да настръхнеш, когато слушаш тази музика" (Естрея Моренте).

Испанката беше у нас за първи път и смятам, че успя да покори публиката в зала 1 на НДК. Страхотен глас - ту нежен, ту грапав, ту дрезгав, ту мощен като изригващ вулкан... Чарът й е неотразим. Енергията също.

Наистина не е нужно нито да си специалист по фламенко, дори не е нужно да разбираш езика - той просто стига до теб чрез песента, потопява те в различни светове, цветни, огнени, тъжни, весели. Не можеш да си безучастен. Няма как. Очаквам нейното Volver... Вж. интервю с нея тук.

Снимка: EstrellaMorente.es

Коя е "фламенко принцесата на ХХІ в."?

За нея казват, че е най-обещаващата фламенко певица от новото поколение млади артисти. Наричат я дори "фламенко принцесата на ХХІ в.".

Концертът на Естрея Моренте у нас е тази събота... Нетърпението ми да се потопя в света на нейното изкуство нараства, колкото повече се ровя, за да разбера за нея, за живота й, за песните й :)

Ето малко за нея:

Естрея произхожда от стара фламенко династия. Дъщеря е на певец и танцьорка. Омъжена е за един от великите тореадори на Испания - Хавиер Конде. Имат две деца.

Дуендето извира, когато артистът забрави къде е и се остави да го води просто вдъхновението, това е онзи момент на пълно разбирателство между нас и публиката, казва Естрея.

Естрея е позната на родната публика от филмите "Завръщане" ("Volver") на Педро Алмодовар и "Иберия" и "Бунюел и масата на цар Соломон" на Карлос Саура... Можеш да чуеш нейни изпълнения тук.

Снимка: Еm.jazz-plus.com