сряда, 28 ноември 2007 г.

Отиде си "човекът усмивка" Доньо Донев


Известният аниматор и карикатурист Доньо Донев (78 г.) почина тази сутрин след тежко боледуване, съобщи хумористът Димитър Бежански, негов приятел и съмишленик.
"Отиде си уникален човек - друг като него няма да има. Беше човек усмивка, а сега се превърна в мъка и сълза", каза Бежански. Последната изложба на Доньо Донев наречена „Смехотерапия с Доньо Донев" ще бъде открита в събота, 1 декември в болницата в Габрово. Поклонението пред тленните му останки ще бъде в петък от 11:30 до 12:30 ч. в църквата "Св. Седмочисленици".

Бащата на "Тримата глупаци" е роден на 27 юни 1929 г. в Берковица. Завършва Четвърта мъжка гимназия в София. През 1954 г. се дипломира в Художествената академия, а през 1959 г. специализира в "Союзмултфилм" в Москва, Русия. Първите си карикатури издава още като ученик, а след завършването на висшето си образование започва работа като художник на хумористичната страница във в. "Вечерни новини". През целия си творчески път сътрудничи на много вестници и списания. Илюстрира детски книжки. Първият му анимационен филм като художник е "Грух и Грушка" (1957), а с "Дует" (1961) дебютира като сценарист и режисьор. Работил е като художник във в. "Вечерни новини" (1954-1956), художник и режисьор в отдела за анимационни филми в СИФ (1956-1970) и в САФ "София" (1970-1993), където е и ръководител на творчески колектив.Работи върху анимационната поредица "Тримата глупаци" от 1970 г. до 1990 г. Донев е главен редактор на в. "Тримата глупаци" (1989-1997), в. "Четиримата глупаци" (1997) и списание "Фрас".През 1998 г. дебютира като актьор във филма "Вагнер". Като карикатурист се представя в много изложби в България и в чужбина. Доньо Донев е професор в НАТФИЗ и преподава анимационна режисура.

Цитати от "човека усмивка":

"Веднага след 10 ноември се закриха всички клубове. Според мен това бе продиктувано от страха интелигенцията да не се събира, да не общува, да не обменя информация, да не мисли. Известно е, че творците с това са опасни, те никога няма да извадят нож като мутрите. Аз постоянно имам нужда да се събирам с колеги, за да ми олекне на душичката. Липсата на възможност за общуване сред творците е гибелна за изкуството. Дори вече започвам да вярвам в предсказанието на една италианка, която каза, че през 2006 г. вече няма да се говори за такава държава България. Ето, вижте какво става - някои хора забогатяват страшно, толерират престъпността, защото понякога участват в нея. Наникъде отива тази страна" (от интервю в сп. "Вестител", бр.1/2000).

"Моята голяма любов е анимацията и след като ме отрязаха от там... Не се оплаквам от това, че съм пенсиониран, защото добре знам каква е ситуацията в киното ни. Но много ме огорчи това, че филмите ми вървят навън и някои хора печелят зад гърба ми."

"Голямото удовлетворение за мен е, като видя целия салон усмихнат на мой филм. Обаче най ми е приятно, когато отида в някое заведение, седна и току пристигне бутилка отнякъде. Отначало сервитьорът вика: "Казаха да не казвам от кого е." Но като настоявам, той казва, че е от човек, който е възхитен примерно от "Тримата глупаци". Или пък на улицата, като ме срещне някой, особено пък дете, и каже: "Чичо Доньо, нарисувай ми един глупак!" И аз спирам и рисувам. Никога не отказвам."

"Има една карикатура, която много нашумя - с политиците, дето си бъркат в задниците, казва се "Ситно нашенско". Идеята за нея ми я подхвърлиха като реплика в кръчма. Един човек ми каза: "Бате Донее, бате Донеее... Виждаш ли ги кво правят ония горе. Всеки си е турил пръста у другия, ама не знае, че и на него са му го сложили..."

"У нас вече нямаме критерии за хубаво и лошо, за добро и зло, за морално и аморално в изкуството. Принизява се вкусът на хората. Появиха се разни "пиратки", "тигри", "каналета" и т. н. Галериите са пълни с еднодневки, екраните - с екшъни и сапунени неща. По телевизията и радиото кудкудякат фалшиви гласове, наречени "вокални състави". Широко сме отворили вратата на посредствеността и тя си тече като буйна река. Плодовете от нея ще се събират някоя есен..."

П.П. Знаете ли кое е най-тъжното - започнахме да се сещаме за големите си хора едва, когато си отидат.... Помните ли Александър Геров, Дамян Дамянов, а мизерията, в която угаснаха...

сряда, 21 ноември 2007 г.

Your signature is more powerful than you think


Клипчето е много добро! Струва си да го гледате, струва си да се замислим...

понеделник, 19 ноември 2007 г.

И все пак те четат!


"Властелинът на пръстените" на Дж.Р.Р. Толкин води читателската класация "15-те книги, без които не можем" на книжарници "Хеликон". Второ място в класацията заема Пауло Коелю с "Алхимикът", следван от Джоан Роулинг с "Хари Потър и философския камък". От българските автори в избора на читателите се нареждат "Железният светилник" на Димитър Талев (осмо място), а "Под игото" на Иван Вазов заема единадесетата позиция. Сред посочените от читателите български автори, но останали извън петнайсетицата са още: "Крадецът на праскови" на Емилиян Станев, "Хайка за вълци" на Ивайло Петров, "Записки по българските въстания" на Захари Стоянов, "Естествен роман" на Георги Господинов, "Мравки и богове" на Стефан Цанев. Кампанията за избор на "15 книги, без които не можем" тръгна на 31 май. Целта на инициативата е българските читатели и любители на хубавата книга и добрата литература да отличат 15-най-велики литературни произведения. В нея можеха да гласуват всички, които пожелаят. Гласуването се извършваше в книжарници "Хеликон" и в сайта Helikon.bg.

15-те най-любими книги:

1. "Властелинът на пръстените" на Дж. Р. Р. Толкин
2. "Алхимикът" на Паулу Коелю
3. "Хари Потър и философският камък" на Джоан Роулинг
4. "На изток от рая" на Джон Стайнбек
5. "Малкият принц" на Антоан дьо Сент Екзюпери
6. "Шифърът на Леонардо" на Дан Браун
7. "Тютюн" на Димитър Димов
8. "Железният светилник" на Димитър Талев
9. "Майстора и Маргарита" на Михаил Булгаков
10. "Параграф 22" на Джоузеф Хелър
11. "Под игото" на Иван Вазов
12. "Мечо Пух" на Александър Милн
13. "Гордост и предразсъдъци" на Джейн Остин
14. "Пътеводител на галактическия стопаджия" на Дъглас Адамс
15. "Пипи Дългото чорапче" на Астрид Линдгрен (смятам, че Емил от Льонеберя я бие по пакости :)))

Извън класацията се нареждат:

16. "Време разделно" на Антон Дончев
17. "Портретът на Дориан Грей" на Оскар Уайлд
18. "Граф Монте Кристо" на Александър Дюма
19. "Български хроники" на Стефан Цанев
20. "Птиците умират сами" на Колийн Маккълоу
21. "Диви разкази" на Николай Хайтов
22. "Спасителят в ръжта" на Джеръм Селинджър
23. "Отнесени от вихъра" на Маргарет Мичъл
24. "Тримата мускетари" на Александър Дюма
25. "Името на розата" на Умберто Еко
26. "Кръстникът" на Марио Пузо
27. "Шогун" на Джеймс Клавел
28. "Мемоарите на една гейша" на Артър Голдън
29. "Ерагон" на Кристофър Поалини
30. "1984" на Джордж Оруел

Признавам си - в класацията има книги, които не съм чела :(, от друга страна някои книги ме изненадват с присъствието си, като "Под игото" например. В никакъв случай не искам да омаловажавам приноса на Вазов за българската литература, но все пак ми се видя странно :)) Българите обичат да изненадват, най-често в гръб ;)) Моята лична класация би изглеждала коренно различно - заглавията, посочени в болд, бих включила. Хубавото в случая е, че все пак има българи, които четат :)!

неделя, 18 ноември 2007 г.

How beautiful you are...




За розите и малките принцове


Преди близо 10 години кръстникът ми подари китайска роза, жертва стрък от неговата. До тогава не бях се грижила за цветя. Сега съм ги посъбрала. Но друго исках да разкажа. Розата е разкошна и у кръстника ми цъфтеше, та се късаше. Моята само се разлистваше. Вярно, че през годините се местих няколко пъти и тя го преживяваше различно - счупени стръкове, малко слънце, много слънце, ужасно много хора, алкохол, гадни цигари, и после пак отначало... Тази година цъфтя за първи път - толкова се радвах, не помня скоро нещо да ме карало да се чувствам така щастлива. Но винаги има и нещо, което да ти прибере усмивката. Нападнаха я белокрилки. Започна голямото лекуване... Най-накрая попаднах на домашен лек, три пъти я третирах и мисля, че има успех - напъпила е отново :) Всичко ми напомя много за...

"Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо - каза им той. - Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Сега сте такива, каквато бе моята лисица. Беше само лисица, подобна на сто хиляди други. Но я направих моя приятелка и сега е единствена на света.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни - продължи малкият принц. - За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза".

Ако има фенове на "Малкият принц", нека помечтаят с него тук.

събота, 17 ноември 2007 г.

Из старите тетрадки...

Обичам да се ровя в старите си записки, оттам винаги изскача по нещо, което ми спомня каква съм била, каква съм... Почти като "Мементо" (вж. за филма в IMDB.com) - възстановявам себе си от набързо нахвърлените думи, родени от преживяната емоция... Винаги е преживяна, ако не съм го изляла върху листа, значи още го преживявам. Думите ме правят силна и слаба едновременно, ядосват ме, покоряват ме, вълнуват ме както нищо друго на този свят... Значително се отдалечих от "Мементо", но това е асоциация и няма да скрия, че ми хареса.

Наскоро ми се случи да направя най-"жестокия" лапсус (поне досега) - трябваше да напиша "Преглед на печата", а започнах да пиша "Преглед на живота"... Като шамар през лицето. Интересно е как скача мисълта, забавно е как думите си играят с душите ни.

Ето нещо от старите тетрадки:

***
Асансьорът
Бягството
Причините
Измислихме си всичко
Страхът е най-добрият ни приятел
Ще се изстрахуваме ли заедно до края
(24 юли 2003 г.)

***
Пияни отминаваме пиянството на времето
в което сме
Призрачни и накърнени
белязани с неверие се хилим на приклещените си нозе
И знаем -
няма по-добро призвание от собствената ни мизерия
(11 юли 2003 г.)

***
Прежулваме до писък на писалката
прекършените си криле
Проклинаме
Убиваме
Крадем душите си
понеже се обичаме -
на маса,
за мезе
(11 юли 2003 г.)


Явно съм била ядосана, мноооого ядосана... Парчетата не са достатъчни, за да си спомня. Може би така е по-добре.

петък, 16 ноември 2007 г.

Благодарско за Бого :)



Чудя се аз как така изведнъж посещенията в блога ми станаха повече, а тя каква била работата - Бого ми помага (вж. блога му). Благодаряяяя :))) Обещавам да съм по-активна в писането. Бого призовава да се включим към една благородна инициатива "Блог без монитор". Чудесно е, че има хора, които мислят за всички, не само за себе си.

Между другото ето още един интересен блог http://www.molif.com/. И на МолиФчето благодаря за подкрепата в блогърското ми начинание. Хайде стига благодарности :) Обичам ви.

сряда, 14 ноември 2007 г.

Червените коси

Вдъхновението дойде от красивите червени коси на случайно момиче в маршрутката... Естествени, прибрани небрежно, подозирам, че фибите в косите й са най-големите щастливци на света... Бяла кожа, нежна, лека червенина по бузите, бързала е вероятно, и един великолепен шарен шал - слънчев и топъл, това остана от случайната среща. И Кабо Верде... Толкова успях да открадна от мига.

***
Момичето със есенния шал
червените коси
и бяла кожа
Кабо Верде в ушите ми
Кабо Верде в маршрутката, докато отивах на работа

***
Меки, с цвят на бакър
падаха косите по бялата й кожа
Сочни, с непознат за героите вкус
устните издаваха най-сладката присъда
На светофарите, моля, искам да сляза на светофарите