Препукай се, курво земьо, та ни погълни

"Капанката скачаше - полковникът я ритна и се откъсна, - но тя скачаше: играе...
Хоро.
Чупи ръце, блъска нозе и крещи:
- Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо сладка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари - иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари - иху-у, иха-ха - хи-и-и..."

Това е финалът на "Хоро". Сетих се за него след като прочетох "Жега и щурци". Белите септемврийски нощи на Страшимиров и неумолимата жега на Бесник Мустафай някак си се припокриха в съзнанието ми... Чудно нещо е играта на асоциации.

Преди време открих някаква странна зависимост, а може би недотам странна - книгите, които попадат в ръцете ми, безкрайно адекватно си кореспондират с действителността, в която съм, независимо от това за кое време ми разказват. Те са тези, у които съм срещала пълното и всепоглъщащо разбиране. Това, разбира се, не заменя приятелите, нито любимия до мен човек, няма и как. Но така или иначе хората винаги си оставаме малко чужди, малко далечни, малко недоизказани...

Та, "Жега и щурци" е доста добро попадение. Авторът е албанец и за това може би не е чудно, че е толкова близък като светоусещане, щем не щем, по съседски.

Това, което ме порази, беше откритието за това колко еднакви са двата финала като експресивност, толкова, сякаш ги е писал един и същи човек. И колко силно импонират на вътрешното ми състояние. Да си различен винаги ли значи смърт? Хората са болезнено раними егоисти, незадоволени и неудовлетворени, жадни до безобразие за внимание, за власт. Има и една шепа наивници, за които е важно да вярваш в исконната доброта - това е техният начин на оцеляване. Вероятно до момента и моят. Сега не знам къде съм. Не знам в какво вярвам. Добрите намерения не водят към рая. Добрата дума предизвиква завист и омраза. Онзи, от когото бих поискала съвет, си тръгна прекалено рано, тръгна си просто така, целият посипан с кокичета. Така го прие земята, черната.

Чувствам се като жителите на Катунд - толкова имам потребност от онзи всевъзраждащ дъжд, че блъскайки се отчаяно в човешката озлобеност и агресия, започвам да вярвам, че изтичащата ми кръв е дълго чаканата благодат. Каква ирония само, каква самозаблуда...