Поетът, който не може да яде от вашия хляб

Първо това:
1
Както Изида къс по къс
събирала разкъсаното тяло на Озирис,
така поетът дума подир дума
своето тяло събира.

2
Не бива къс по къс да ме събираш:
спомниш ли си името ми само, о, Изида,
ще ме възкресиш.

Янис Ифандис (прев. Ст. Гечев)

Хм, и това си го бива:
"Вие виждали ли сте Хляб? Що за въпрос, ще ми кажете. Та кое ли дете не знае. Децата знаят, понеже не знаят понятието – хляб, а само неговата функция да засища. Вашата представа за хляба не е моята. Вашата представа за хляба е пълнозърнестен хляб, хляб диетичен – моята – онзи хляб, който купувах рано изпечен в нощите, ръчният хляб, който мирише на нещо отдавна отминало и толкова вечно. Така е и с поезията, тази, която харесвам. Която е добра за мене – за моите представи, сетива и разбирания. Не ми е нужно да знам понятието, за да харесвам. Останалото е лицемерие. Не мога да ям от вашия хляб – не ми харесва. Защо искате от него да ям? От моя не ви насилвам. Защо определяте кое е доброто за мен? Защо отхвърляте моя хляб – не ви задължавам да ядете от него. Думите за символа не са символът. Анемониите в поезията на човека от морето не са анемониите на човека от планината. Той анемонии е виждал повече на картина. Но как ще усети този от планината онази мъка на човека от морето, когато "очите се затварят сред морски анемонии" (Г. Сеферис). Ще поиска ли, когато не е в Любов? Не съм виждал Любов – знам, че засища".

Никога не късно да преоткриваш... Вашата представа за хляба не е моята... Не е!