Смъртта ме погледна в очите и каза:

- Ти остаря. Време е. Аз дойдох.
- Аз съм по-стар от своите песни - рекох - аз съм по-стар от своите притчи. Но никога не съм копнял по никакво Отвъд. Аз те не познавам.
Тогава смъртта ме погледна втори път в очите и каза:
- Ти остаря. Ти си по-стар от света. Време е.
- Аз живях с всички - рекох - и те ми отделиха злобата си като мой хляб и клеветата си като мое вино. Но ни веднъж не съм креял по никакво Другаде. Аз те не познавам.
Тогава смъртта ме погледна трети път в очите н каза:
- Те те обичат. Когато си отидеш, още повече ще те обикнат. Те обичат ония, които не са между тях. Време е. Аз дойдох.
И моите стъпки се нямо повлякоха след черния плащ - като стъпки на човек, който дири нова земя... (Из "Книга на загадките", "Богомилски легенди")

Преди дни вдигнахме сватба, вчера на път за работа мина катафалка - бус с прозрачни стени, вътре кръстове, кандило... Мисля си как винаги се самонапомня кръговратът неизбежен, как животът и смъртта са едно цяло и как ние сме част от това цяло.

Странно е усещането, странно е и, че не ме натъжи. Мисля си още, че едва ли съм стигнала до онзи момент, в който съм осъзнала смъртта като част от себе си, готова ще съм някак си безстрашна. А всъщност ужасно ме е страх...

П.П. Хм, току-що забелязах странен (или не?!) лапсус в предпоследното изречение. Вместо "тогава" съм написала "готова"... За какво ли?