За странностите

Забелязала съм, че напоследък често употребявам думата "странно". Всичко е странно. Въпреки обясненията. Всъщност не са ми нужни обяснения. Предпочитам нещата да си останат странни, предпочитам да им се учудвам всеки път сякаш ги откривам тепърва. Обясненията понякога са ужасно скучни. И досадни.

Ето, сега се чувствам странно. Имам разумно обяснение и ме е яд на него. По-скро съм тъжна. Пак. Не мога да го обясня (пак обяснения). Наоколо витае едно усещане за нередност, нещо ме притеснява, нямам доверие.... Това си е за притеснение!

Сърдита съм. И обезоръжена. Музите ги няма. Точно сега са ми най-необходими. Не било обаче концерт по желание. Е, не е, хубаво. А тази сърдитост какво да я правя. Не я искам.

Странно е, че писането ме успокоява. Обичам да бягам в писането, да се крия, да се боря, да се отдавам на писането. На думите. Толкова съм слаба. Всеки път, когато реша, че съм ги овладяла и те ми се изкискват нахално в лицето. Не съм се предала. Факт е, че понякога се получава текст... Някакъв. С послание до мен. Като този. Утре ще го получа. И ще се опитам да го разкодирам. А то няма нищо закодирано. Просто още един начин да си направя живота интересен...

Между другото страшно обичам многоточията...